ПОД ЗВЕЗДИТЕ НА КАЧКАР

в. Ехо, бр. 7, 2007 г. 

 

 

           

 

 

 

 

 

 

 

 

 

        Някак нервно, с известно безразличие хвърлям заровете и местя пуловете на таблата. Тъй близо до желаната цел, а се налага да чакам. Втори ден, откакто сме в Каврун, а приятелите ми се бавят. Натоварва ме и тегавата комуникация с отскорошния ми познайник Сърхан, чийто английски е почти толкова лош, колкото и моят турски. Времето е хубаво, което тук е рядко явление. Дали не пропускаме шанса за изкачване? Отгоре се появяват двама немци - снажни, яки и жилави. Всяват респект с екипировката и вида си, но планината не бе допуснала да стъпят на гордия й първенец. Бурята вчера по обед бе страховита, наблюдавана от прикритието на заведението. За минути причерня, долината се покри с гъста мъгла и заваля като из ведро. Стихията ги хванала по скалистото ребро, на няколко часа от върха, и единственият разумен път е бил надолу.

            Най-сетне! С поредното бусче се появяват Крис и Деси. След кратки приветствия и обяснения, последна прогонка на екипировката, разпределение на багажа и сбогуване с домакините, в 11.30 сме на път. Движим се бавно, с вработващо темпо. Няма за къде да бързаме. Важното е, че сме заедно и по маршрута. За днес целта ни е мястото, използвано като палатков лагер и изходен пункт за щурмуването на вр. Качкар от север. Първоначално вървим по основната долина и след час завиваме наляво, покрай мощен поток, спускащ се почти перпендикулярно. Има следи от пътечка и една избледняла червена стрелка с надпис върху камък, където се отклоняваме. Ако времето е ясно, проблеми с ориентацията няма. После следваме изцяло течението. След стръмно изкачване по склона, скоро започват да се показват характерни зъбери, които, зърнати веднъж, се запечатват дълбоко в съзнанието. Посоката е директно към тях. Леко тумбестата снага на първенеца се извисява в средата, а от двете й страни, подобно на стражи, остро пробождат небето две игли, чиято форма удивително наподобява закривените рогове на носорог. Достигаме кампа в 15 часа. Надморската височина е точно колкото на Мусала.

            Твърди се, че не е хубаво човек да си ляга с пълен стомах, и е добре да извърви поне 300 крачки след ядене. 

Затова в 17.30 с Крис се отправяме на разходка, тъкмо да огледаме внимателно и част от утрешния маршрут. Първоначално се стига по сипея точно под стената на Качкар. Оттук към върха има две възможности. Единият вариант е  пътят вдясно по големия ледник, който извежда на билото, на около 2 часа от най-високата кота, а класическият маршрут, на който се спираме, е вляво. Условно той би могъл да се раздели на две части. Първата и по-леката се състои в достигането на някоя от премките, които затварят долината на 3 540 м.н.в. Бяха ни казали, че до там разстоянието се взема за около два часа. След което се продължава по каменното рамо надясно, като внимателно се търси пътя през скалите, и за 3 часа би следвало да се излезе на най-високата точка. Реално тези времена са леко пресилени, особено за втората част, където се налага повишено внимание и непрекъсната концентрация. Но в момента сме на разходка, без багаж. Така че с малко напъване успявам да изкача премката за час и половина и да щракна залеза точно в 19 часа. Доставяме си приятни емоции, като се движим в тъмното без челници.

Час по-късно сме отново при палатките. Оказва се, че групата ни се е увеличила с още един участник. Сърхан ни представя негов сънародник и в ролята на парламентьор ни моли да го вземем с нас. Приемаме, и без това вече сме международен екип.

Вечерта е особено приятна!

Небето е ясно, цялото обсипано с ярки звезди. Не мога да се откъсна и никак не ми се иска помежду ни да стои преградата на палатка. Решавам да спя под покривалото на тарпа, което да ме предпази от сутрешната влага, а същевременно да се любувам на картината, докато не се потопя в света на Морфей. Изпълнен съм с оптимизъм, изглежда ще имаме късмет. Унесен в подобни мечти, слушам песните от взетия назаем ай-под и откарвам до късно. Едва задрямал, ме събужда отскубването на една от връзките, придържащи платнището. Съвсем противоположна на доскорошните мисли е последвалата бърза констатация. Как? Защо? Твърде хубаво ли бе, за да продължи по-дълго? Появил се е силен вятър, а още сме по малките часове. Фурията се усилва и скоро покривалото е разпердушинено - не ми остава друго, освен да се увия с него, за да не отлети. Отлагаме плануваното тръгване в 5. Малко преди този час през лагера на запалени челници минава групичка от около 10-тина турски алпинистчета с техния инструктор. Предния ден забелязахме лагера им до малкото езерце отвъд хълма. Ето, че сега бяха предприели атака независимо от времето, но за разлика от нас багажът на гърбовете им се състоеше само от по една малка раничка. Дали не трябва и ние да направим същото? Но това би означавало да се откажем от траверса на върха и от слизане по южния маршрут. На този етап изчакваме. Скоро обаче трябваше да решим. Две от раниците ни тежат по трийсетина килограма и сами по себе си са достатъчна грижа, а горе, по ръбовете, стабилността е изключително важна. В крайна сметка продължаваме според първоначалния план, с тази разлика, че Сърхан и дружката му щяха да си оставят багажа долу и да се върнат по същия път. Сега за достигането до премката ни бяха необходими три часа и петнайсет минути.

Групичката пред нас има час и половина преднина, при това без багаж. Движи се с нашето темпо, което си е бавничко, но нали най-важното е да се запазим читави. На няколко места се налага да ми помагат за раницата. Крис ни повдига духа, като обяснява как по подобни терени се изнасят такива раници при екипирането на височинни лагери. С тази разлика, че надморската височина и условията са доста по-сериозни. Последният участък преди върха е с по-малък наклон, но преди да го достигнем, се налага да изчакаме, за да се разминем със спускащата се вече група - по молба на водача й временно преустановяваме движението, за да не им бутнем камъни. Няма как да не ни направи впечатление шантавият начин, по който слизат - в колона един зад друг, много бавно, като опипват внимателно с крака всяка стъпка и се подпират на щеките, вместо да си държат ръцете свободни и да използват хватките по камъните. За това се изискват железни нерви и може би каляването е част от целта на начинанието им. Всяко подхлъзване на някой от по-задните би предизвикало сериозни проблеми, но те си знаят.

            В 14:42 достигаме челото на понтийския първенец

GPS-ът показва 3 937 м.н.в. След бърза фотосесия идва ред на обяда. Нашите спътници потеглят първи. Челниците им се оказват в оставените долу раници, затова им даваме един от нашите - тъмнината ще ги свари, преди да успеят да слязат. Притеснението ни за тях ще остане чак до България, когато в имейл ще прочетем, че всичко е завършило благополучно. В 16 часа поемаме на юг. Независимо, че отсам се води най-достъпният маршрут, в горната му част пътечката е доста мижава и се налага повишено внимание, за да следваме криволиченето й по каменистия, силно ерозирал склон. В 18 ч. се добираме до площадка, подобна на балкон. Тук, на 3 640 м.н.в., опъваме палатката.

            По изграден туристически навик ставаме в 6:30. Имаме достатъчно време, за да се насладим на закуската и на панорамата. В 9 отдолу се появява италианска група с турски водач. Тръгнали са от отсамния базов лагер преди три часа, покрай блестящото отсреща красиво езеро Дениз гьолу (Морското езеро). И ние ще минем до него, заслужава си. От там пътят е познат на Крис отпреди 10 години, когато в снежни условия, през юни, са го достигнали.

И от тази страна планината е изключително красива, а очертанията на релефа й ми се струват по-меки и по-гостоприемни. Слизаме до основната долина, по отлично очертана пътека минаваме през сезонно каменно селце и стигаме до Олгунлар. Вече можем да се отдадем на заслужена почивка. Последните слънчеви лъчи изпращаме в беседката на крайречно заведение.

Текст: Илиян ДУКОВ

Снимки: Кристиан ДИМИТРОВ, Десислава ПОПОВА, Илиян ДУКОВ, Сърхан /Турция/

 

МАРШРУТИ КЪМ КАЧКАР

 

         Качкар е част от веригата на Понтийските планини (Понтийски алпи), която се простира в северна Турция, успоредно на южното крайбрежие на Черно море. По-точно това е най-високият дял, чийто първенец носи същото име. Неформално наричан още Малкият Кавказ, асоцииран с назъбените си върхове на райони от централна Швейцария и т.н., безспорно е мястото му сред най-красивите турски планини. За разлика от повечето от тях, където растителността, особено естествената, е по-скоро изключение, тук поради специфичното географско местоположение, имаме съвсем друга картина. Явявайки се естествена преграда, издигаща се директно от морския бряг, северните склонове се радват на изключително буйна растителност, подсилвана от топлия климат и обилните валежи, които се изливат понякога над 250 дни от годината. От този район идва чаят за цяла Турция, а също така се явява най-големият производител на лешници в света. Южните части на планината са коренна противоположност. На пръв поглед те до голяма степен се приближават до представата за типична турска планина, но все пак има нещо, което ги прави много по-различни - някакъв особен вид топлина и гостоприемност излъчват формите, потоците и езерата. Изключително наситен е и контрастът в етническия състав на хората, които живеят в Качкар. Твърди се, че това е районът в цялата страна с най-пъстър микс от различни  групи на населението, като се изключат разбира се големите градове.

        Независимо дали от север или от юг ще се подходи към най-високите части, се налага дълбоко навлизане в сърцето на планината. За изкачването на първенеца от туристи, най-достъпен е южният вариант: От гр. Ерзурум има автобусни връзки към Юсуфели, от където с долмуш се достига чак до Олгунлар. Нагоре се продължава пеш. Няколко часа са до поляната, където се опъват палатките за лагера. След нощувка, за около 6 часа (нагоре) през езерото Дениз гьолу се излиза на върха, като връщането се осъществява по същия път. Има и други маршрути, но това е класическият. От север трябва да се достигне сезонното селище Каврун, което се намира на 52 км. южно от морския бряг, по дълбоко всечена долина. Пътувайки по нея първо се минава през Чамлъхемшин. Веднага правят впечатление колоритните, цветни кърпи върху главите на жените, както и обстоятелството, че много от жителите са със светли коси и сини очи. Намираме се в земи владени от древен народ, чийто потомци са пред очите ни. Преди векове, нашето черноморско крайбрежие страдало от пиратски нападения, дело на същата тази култура. Наричали ги лазове или лази. В стари руски карти Качкар са го обозначавали като Лазистански хребет. Този етнос си има свой неписмен език, нрави и обичаи. Основен музикален инструмент е тулума, който е вариант на гайда. Любопитна подробност също така, е че се славят като ненадминати сладкари. Твърди се, че по цялата територия на Турция сладкарските къщи са собственост на лази. Следващото селище, до което достигаме е Айдер. По външен вид наподобява на европейски алпийски курорт, който освен останалите си достойнства предлага и минерални басейни. Формално, регулярният транспорт се води само до тук, докъдето и пътят е  подходящ за нормален лек автомобил, но не е проблем, срещу заплащане, човек да се качи на някое от преминаващите бусчета и да спести няколкото часа ходене. Ако не го направи също няма да сбърка, тъй като има какво да се види, макар да се върви в горския пояс. Трябва да се има предвид, че в горната си част, изкачването на върха от север е препоръчително само за опитни туристи , дори и по класическия маршрут,. Наличието на определени катерачески навици също би било от полза. Най-подходящият месец е август.